Преди години бях слушал, че средното време на упражняване на професия в ЕС е 7 години. След това трябва преквалификация или доквалификация. И това при условие, че има „вечни” професии като архитекти, медици, юристи и т.н.
Така че:
Проблеми, естествено, има и те не са малки.
Проблем първи: Кому е нужно? Преди време CED бяха правили изследване в западащи райони, където хората оставаха масово без поминък. По-голямата част от анкетираните – около 80%, ако си спомням правилно, отговаряха, че не искат да се преквалифицират, че за тях това е обидно, след като цял живот са работили друго и че „държавата трябва да направи нещо”. Твърдяха го и по-младите, за които „цял живот” не бяха много години и за които всъщност целия живот предстои.
Изобщо нуждата от пре-/до-квалификация се възприема трудно („Аз сега некадърен ли съм?”). Трябва обаче да свикваме с това. Технологиите се променят бързо и вече практически няма начин да работим цял живот едно и също и по един и същ начин.
Проблем втори: Сега ли трябва? Типичен пример са вишистите, влезли преди години в „модерна” специалност и открили в един момент, че работа за тях няма. Тогава започва чуденето „Толкова години изгубих, нека завърша, пък после ще видим. Може и чудо да стане.” Всъщност загуба на време и пари е всеки ден стоене там. Инвестиране в нищото.
Същото, впрочем, се отнася и за онези, които са набутани в някаква специалност, която не им е по вкуса. Най-често по настояване или заради амбициите на родителите си. Ако не се отскубнат навреме, са готови абонати на lifelong learning.
Тук има едно правило – животът си е ваш, направете от него възможно най-доброто за себе си и бъдете щастливи.
Проблем трети: Какво? Иначе казано – ОК, преквалифицираме се, но какви да станем? Обичайните курсове за безработни бяха за бармани, готвачи, шивачки и т.н. Това спря. А ако е по-високообразован човек? За съжаление еднозначен отговор на този въпрос няма. Тук идва на помощ самооценката, преценката на възможностите и желанията. Ако човек не може да се справи сам – затова е кариерното консултиране. За него вече писах.
Проблем четвърти: Къде и за колко време/пари? Видимо е, че няма нужда за всяка преквалификация да правим по още една магистратура. Някъде е необходима, но само някъде. Както и нямаме време 2 години да чакаме да я завършим. Сметките, за съжаление, спохождат къщите ни всеки божи ден. Изходът е или по-внимателно планиране във времето (т.е. да започнем, преди да сме останали на улицата) или избор на съвсем практически ориентиране курсове и обучения (т.е. да стане бързо). Или и двете, ако е възможно. Все пак не всеки занаят се учи за три дни.
Проблем пети: Гаранции? Гаранции, разбира се, няма. Никой не може да бъде сигурен, че като започне нещо ново, то ще е успешно. Но колкото по-информиран избора правим, толкова шансът за грешка е по – малък. Всичко зависи само и единствено от нас.
Така че оттърване няма. Дерзайте и наслука!
Така че:
Част V – Специалистите и lifelong learning
Проблем първи: Кому е нужно? Преди време CED бяха правили изследване в западащи райони, където хората оставаха масово без поминък. По-голямата част от анкетираните – около 80%, ако си спомням правилно, отговаряха, че не искат да се преквалифицират, че за тях това е обидно, след като цял живот са работили друго и че „държавата трябва да направи нещо”. Твърдяха го и по-младите, за които „цял живот” не бяха много години и за които всъщност целия живот предстои.
Изобщо нуждата от пре-/до-квалификация се възприема трудно („Аз сега некадърен ли съм?”). Трябва обаче да свикваме с това. Технологиите се променят бързо и вече практически няма начин да работим цял живот едно и също и по един и същ начин.
Проблем втори: Сега ли трябва? Типичен пример са вишистите, влезли преди години в „модерна” специалност и открили в един момент, че работа за тях няма. Тогава започва чуденето „Толкова години изгубих, нека завърша, пък после ще видим. Може и чудо да стане.” Всъщност загуба на време и пари е всеки ден стоене там. Инвестиране в нищото.
Същото, впрочем, се отнася и за онези, които са набутани в някаква специалност, която не им е по вкуса. Най-често по настояване или заради амбициите на родителите си. Ако не се отскубнат навреме, са готови абонати на lifelong learning.
Тук има едно правило – животът си е ваш, направете от него възможно най-доброто за себе си и бъдете щастливи.
Проблем трети: Какво? Иначе казано – ОК, преквалифицираме се, но какви да станем? Обичайните курсове за безработни бяха за бармани, готвачи, шивачки и т.н. Това спря. А ако е по-високообразован човек? За съжаление еднозначен отговор на този въпрос няма. Тук идва на помощ самооценката, преценката на възможностите и желанията. Ако човек не може да се справи сам – затова е кариерното консултиране. За него вече писах.
Проблем четвърти: Къде и за колко време/пари? Видимо е, че няма нужда за всяка преквалификация да правим по още една магистратура. Някъде е необходима, но само някъде. Както и нямаме време 2 години да чакаме да я завършим. Сметките, за съжаление, спохождат къщите ни всеки божи ден. Изходът е или по-внимателно планиране във времето (т.е. да започнем, преди да сме останали на улицата) или избор на съвсем практически ориентиране курсове и обучения (т.е. да стане бързо). Или и двете, ако е възможно. Все пак не всеки занаят се учи за три дни.
Проблем пети: Гаранции? Гаранции, разбира се, няма. Никой не може да бъде сигурен, че като започне нещо ново, то ще е успешно. Но колкото по-информиран избора правим, толкова шансът за грешка е по – малък. Всичко зависи само и единствено от нас.
Така че оттърване няма. Дерзайте и наслука!
:)
ОтговорИзтриванеИ не забравяйте :
ОтговорИзтриванеСпособността за бързо учене и пренастройване също е ТАЛАНТ.:)
Албена